Визия на границата на случайността

Свилен Стефанов

14.11.2019 - 17.01.2020

ВИЗИЯ НА ГРАНИЦАТА НА СЛУЧАЙНОСТТА

 

Хронологически тази изложба е започната през есента на 1987 г. Първите рисунки и колажи „на границата на случайността“ се появиха тогава и някои от тях са показани в настоящата експозиция. Изложбата включва работи от края на 80-те до 2019 г. и представя част от моята работа през годините, която умишлено не съм експонирал. Последната си минимализирана живопис и рисунка показах в изложба през 1995 г.

Това не означава, че не съм продължил най-усърдно тази линия, при това с ясното съзнание, че ще дойде момент, в който ще я представя пред публика. Увеличавайки последователно броя на случайно надрасканите с цветен молив или туш рисунки, ясно си давах сметка, че в даден момент ще имам поне две публики – една, която помни изявите ми от първата половина на 90-те, и друга (вероятно вече значително по-голяма), за която те ще са напълно непознати и невъзможни за асоцииране с публично ми присъствие.

Процесът по придобиване на нова публичност на тази дейност беше предизвикан от галериста Десислава Зафирова, която настоя това да стане в изложбата ми през 2019 г. Причините да адресирам текст към публиката на One Gallery са две. Първо, дадох си сметка, че критиците, с които съм споделял изложбите си в ранните 90-те, хората, които са писали за тях и които биха били адекватно съпричастни към тази изложба, вече не са сред нас – доколкото открих в архивите си текстове тъкмо от Петър Змийчаров, Николай Бошев и Руен Руенов. Възможността да хвърля някой добронамерен изкуствовед  насред лукавите ми семантични конструкции ми се видя недопустима. Той почти задължително би започнал да съобразява връзки, да конструира смисли и значения, и едва ли би обърнал внимание на настояването ми, че такива не съществуват. И това е втората причина да пиша този текст. Защото, честно казано, представеното от мен е наистина лишено от всякакви значения. Аз самият не откривам нищо в него.

Ще загърбя евентуални упреци, че най-неуважително не се позовавам на историята на различните видове абстрактни тенденции. За съжаление, всичката тази „интенционалност“ е в главата на всеки визуално грамотен човек и от знанието за нея бягство няма. Но и тогава, през 80-те, дори не съвсем задълбочените ми знания ме моделираха достатъчно, но и не съвсем напълно, доколкото, независимо от цялата история на нефигуралното, аз категорично бях решил да потвърждавам единствено присъствието си върху листа хартия.

Наистина ли трябваше да се съобразявам с „математическото начало“ или да се чувствам длъжен да обяснявам оставената от мен графитна следа с всякакви, най-вероятно спукулативни, психологически теории? Бях твърдо решен, че в драскането върху листа не искам да има нито рационализиращ геометризъм, нито интенционален психологизъм. Стараех се така да композирам линиите, че да не организират семантични фигури, тези комбинации не биваше да провокират аналогии и дори тропи. От друга страна, съвсем съзнателно избягвах пълната декомпозиция, защото се пазех и от „американския тип“ (лишена от композиционен център) абстракция. Можех ли мисловно да кръжа и над психологическото „несъзнавано“? Реших, че мога оттам да плюя на сюрреалистите – техният „автоматизъм“ винаги е намирисвал на квазимедицинска спекула със следвоенния травматизъм.

И започнах да поставям линия до линия. Но тези линии не бяха геометрични. Бяха криви, но малко. Не бяха експресивни и не разкриваха скритите ми душевни енергии. Не, те просто присъстваха, нито експресивни, нито аналитични, нито психологизиращи, те присъстваха, защото бяха там. Да речем, че случайността на неравностите на подложката предопределяше тяхната крайна форма. Моментът на свършване на туша в перото, също. Те се пораждаха от моето равнодушие и случайностна визионерска хибернация – случайност, напълно дребнава и недостойна, каквато можеше да бъде и най-баналното битово действие. Така, както може или да бъдеш „там“ или просто да бъдеш „другаде“, така тези линни можеха с еднакъв успех да са дълги, къси, дебели, тънки, прави или криви.

Категоричен съм, че същото се отнася и до направените през последните години живописни работи. Те са плод на техническо полагане на велатурни слоеве, предимно в хоризонтално положение на платното, което допълнително допринася към тяхната граничност по отношение на случайността. Всеки евентуален рецептивен възторг от дадено композиционно или колористично съотношение следва да се разглежда като акт на личностно вчустване, без следа от обективизираща връзка с изложеното в галерията.

Свилен Стефанов