Парейдолия.

Портрети в постановка (контраинтуитивен проект)

концепция

По аналогия с научния метод и със символни препратки към изискването за посочване на източник – „opus citatum est", проектът предлага модел на идеята за цикличността на времето. Модел, способен да внесе доказателства за възможността минали преживявания на художествен образ (съхранен в колективната памет) да се привиждат през призмата на нестихващото цитиране. „Парейдолия” събира като портретни протагонисти – приятели и колеги, влизащи в театрални и оперетни роли. Посредством характерен реквизит – шапки и шлемове, на игра и със забавена скорост на затвора на фотоапарата, моделите влизат в квази роли, придаващи нови ракурси към художествената сегашност. А интегрираното сценично движение, в композиционното пространство на портретите, ги трансформира в симултантен пърформанс от постдраматично естество.

Жил Дельоз определя „образът–движение” като същностно свързан с една индиректна репрезентация на времето – представя времето без да ни представя негов конкретен образ, т.е. не ни представя образ–време. Възприет посредством определението на Дельоз, проектът позволява експериментиране с представата за „Изложбата–сцена” с фиксиран „актьорски състав”, репетиращ в различни времена и пространства. В резултат са мултиплицирани образи-парейдолии от различни по credo художествени практики – всяка със свой времеви оттенък, във вярна спрямо съвремието истинност.

Портретите в постановка (поставени портрети) разкриват сложни и многообразни свързаности и зависимости, наситено разтворени между: фотография и живопис и фотография и театър, и утаени като живопис и театър.  Парадоксът от загуба на времевата рамка (без начало, среда и край) и подмяната ѝ с „времеви бъг”, разколебава темпоралното единство и провокира преживяване на времето, различно от обичайното. Според Барт „времето кристализира и трансформира възприятието, като превръща  забавеното движение в една „форма на времето”. Изглежда сякаш визуалният обект на сцената съхранява в себе си времето. Потокът на времето се превръща в „продължаващо настояще”. Настояще, способно да въвлече зрителя в портретната драматургия, поставяйки го в артистична безтегловност, както и да задвижи поток от субективни реминисценции. Режисурата на „Поставените портрети” напомня за ефекта на стояща вълна в стационарна среда. Движението на формата (в случая образ) се „разплисква” в периферията на картинната плоскост, а възвратната вълна  интерферира с породилата я, за да гастролира в постоянния пърформанс на образа… И то в  свят със стремеж да трансформира дори образа за себе си в парейдолия…

Богдан Александров

Палимпсест

Портрети без име...

 

Поредната изложба на Богдан Александров представлява серия от портрети, изпълнени в характерната му „поантилистка“ акрилна техника. Не е учудващо, че те са визуално респектиращи, тъй като това е един от авторите, за които със сигурност може да се каже, че вече са оставили своя отпечатък в процеса на осъвременяване на българската живопис. Дори да не знаем нищо за неговото творчество, то това едва ли ще засегне силата на непосредственото въздействие, идващо от сложно морфираните образи, колорита и живописната повърхност. Но под видимият си професионализъм този интелектуално коварен автор обикновено крие далеч по-сложни намерения и ключът към разбирането на неговите семантични капани се крие още в първата дума от името на изложбата – палимпсест.

В процеса на работа Богдан Александров използва фотография, но не като помощно средство за изграждане на живописния образ, а като негова дублираща същност. Много често той заснема огледалното отражение на своите персонажи и така постига допълнителна условност на образа и композиционните решения. Подобен тип трансформации на фотографията в живопис стоят в основата на съвременното изкуство и очевидно художникът умело се движи в тази територии. Той е отлично запознат с историята на концептуализиращите стратегии в живописта и създава нови значения на портретния образ, използвайки способността на фотографията да „разрязва” тънки пластове от време и пространство. Палимпсестът тук е разбран като натрупване на стари и нови значения, на полуизтрити образи от рисунки, фотографии или проблясъци на паметта. Защото тук са комбинирани образите на реални хора с тези на вече изчезнали видове животни и птици, проучени по стари снимки или рисунки, достигнали до нас от някогашни научни експедиции. В края на краищата пред нас стои един нов текст, в който споменът дори надделява над конкретиката, присъща на портретния жанр. Изчезналият вид дава ново осмисляне на анонимния образ на неназования човек.

Чрез изследване на граничните възможности на живописта и фотографията Богдан Александров създава ново единство на образа. Фотографията и електронните медии въздействат върху традиционната представа за живопис и създават метаобраз, който открива възможности за интерпретация на миналото и същевременно носи усещане за актуалност на намеренията на своя автор.

 

Свилен Стефанов

Неименувана 10

2018 Авторска техника - визуален шум, акрил на платно 110x92 см