София Нова

2118-2084

Изкуството на Милко Павлов е някак запомнящо се, независимо от първоначално привидната си неразказвателност. С голяма яснота помня неговите пясъчни повърхност от началото на 90-те, както и голямоформатните му картини със сложни грапави повърхности в пространството на галерия XXL в средата на същото десетилетие. Причината за тази остър фокус на социално присъствие, е че и преди, и сега, този автор печели симпатии не само с отказа от фигуралността (или с търсенето на нейната граничност), но и с отрицанието на комбинаторната композиционна атрактивност, разбирана като визуално „забавление“ от форми и цветове, с които по онова време се характеризираше никога неразвилата се у нас абстракция. Така Милко Павлов генерира линия на развитие, подчертано важна за българското изкуство. 

Обръщането към историческите извори на тази живопис (с цел нейното по-пълно разбиране) е възможно, но вероятно и излишно, тъй като те само частично могат да обяснят кодировката на графитните повърхности на Милко Павлов. Сенките на Антони Тапиес, Ив Клейн, Алберто Бури, Пиеро Манцони или Джулс Олицки вероятно ще ни посочат линията на континуитет с живопис, в която повърхността и нейния релеф конструират едновременно материалното присъствие и семантичните равнища на произведението. Ще ни насочат към картината, която присъства с реализма на своята веществена конкретност, но и с психологизма на същата тази конкретност, доколкото не е все едно дали пред нас е изправена плоскост от стъкло, бетон, метал или пластмаса.

Едва ли има съмнение, че поствариативността характеризира съвременното изкуство. В тази връзка е логично да допусна, че ключът към разбирането на големите сиви платна на Милко Павлов е в материала, в техниката. Но ако досега споменавах предимно за „повърхности“, то това не означава, че говорим за абстрактно изкуство (информел). Впечатлението е за сдържан и едновременно с това чувствен, подчертано интенционален автор. Образите, които поражда неговата техника могат да отведат зрителят към най-неочаквани визуални асоциации в границите на индивидуално лимитираната му културна памет. Подчертавам, че тук техниката и процесът са смисловопораждащи, доколкото авторът цели (по неговите думи) “самопродуциране” на работата. Графитният образ се самоизгражда, тъй като е изпълнен в техниката на фротажа, и това, което се получава като резултат преднамерено стои на границата на случайността. С други думи, това е концептуално ограничаване на рационалното постигане на творбата, която се появява пред очите на автора си в процеса на протриване на графита върху платното или хартията, поставени върху дадена текстурирана основа. Впрочем, вече споменатият “фротаж” идва от визуалните експерименти на сюрреализма, и по конкретно, от рисунките на Макс Ернст, което още повече ни води отвъд идеята за затворена в себе си безобектна живопис.

“Човешкото съдържание” на тези творби неизбежно е свързано със социалната чувствителност на художника, който в предишните си изложби публично обявява, че се интересува от проблеми като катастрофичното нарастване на населението на планетата, или пък от проблема за вярата чрез създаването на “неръкотворни” иконоподобни образи. Факт е обаче, че никой автор не може да стои непрекъснато до творбите си, за да обяснява притеснението си от евентуалната еволюция на изкуствения интелект “София”, докато работите му полупрозрачно процеждат всевъзможни значения. В такъв случай, какво точно стои пред нас? 

Трудно можем да разчетем във фротажите тревогата, породена от съществуването на мега-компютъра “София”, защото очевидно това е изкуство, самоограничило се от наративността на наследството на поп-арта и концептуализма. И това не е непременно лошо, защото дидактическата политическа коректност вече десетилетия обрича съвременното изкуство на ленива предвидимост, която дори не е особено продуктивна, доколкото влиянието на визуалните изкуства е принципно ограничено и функционира за специализирано ползване между хора, които, така или иначе, споделят хуманистични ценности. А в тази изложба Милко Павлов задава въпроси и търси творческата си автентичност през енигматичния филтър на изплуващите в съзнанието на зрителя образи. Никога не можем да сме напълно сигурни как ще реагира съзнанието ни пред въпросните графитни натривки, но при всички случаи е налице непредсказуемата метафоричност на конфликта между несетивното и конкретната материя. Социалнопсихологическа фантастика е може би добро определение за работите на Милко Павлов, защото, формално погледнато, че те не означават нищо. Те са материалистично конкретни, но пък техниката на изграждане е хлъзгаво интенционална и предразполага към личностни вчуствания (или дори конкретни съждения, знае ли човек). Образите от графит могат например да напомнят за Светата плащеница, като същевременно настояват за материалното като повърхност, но и за неговата тленност, за крехкостта на човешката памет, за относителността на пространството и времето. Тъкмо обратното на статистическата прагматичност на изкуствен интелект. И така, на въпросът – какво е това пред нас? – може да се дефинира нещо от типа, че това е самосъздаващ се графит, който е материя, която нееднозначно надхвърля себе си.

Свилен Стефанов

  

София Нова 2084

2016 г. графит на платнор 200x170 см