Сергей Рожин в Два Акта

​

Художествената медиация като форма на изкуство

 

Роден в семейство на майка лекар и баща строител на църкви от Урал, художникът Сергей Рожин си спомня как взима съзнателното решение да прекара живота си, занимавайки се с изкуство още на тринадесетгодишна възраст. Преживяването му е обезпокоително и до ден днешен: малтретиран от група свои връстници в летен лагер, той разказва, че започва да рисува непрестанно, за да преодолее болката, докато се възстановя в леглото. Тази биографична история има значение единствено за да проследим почти религиозната вяра на Рожин в силата и лечебните свойства на наивността и медиацията в съвременното изкуство. Точно така: думата на "Н", толкова ниска и мръсна, колкото и следващата - думата на "М", представляваща всичко това, което пълния с цинизъм свят на изкуството пренебрегва като не (достатъчно очевидно) критично, и в крайна сметка изпуска огромния потенциал на това, което една нова искреност може да донесе. 

 

Една от най-ранните творби в ролята на художника като изследовател и посредник между царството, в което се залягат идеите и нас, човешката раса, е карикатурната серия от рисунки Grandma Hip-Hop (2012), в която описва историята как неговата баба напуска малкото си село, за да посети големия град. Точно, както едно “порядъчно” божество би направило, тя се “спуска”, за да се обеди сама как нейната култура живее, как се разраства и се развива. Историята хумористично започва с бабата и група възрастни жени, които играят хип-хоп  пред ято гъски на двора. Водена от любознателност, героинята, убедена, че е смъртен дух, точно като Дядо Коледа (жив, само, за който вярва в него), напуска селото и пристига в града, придружена от малко черно пате – въплъщение на внука й, самият художник. Там те се сблъскват с улична котка, великолепна и силна, с едно синьо и едно червено око, умно същество на грубостта, което въпреки това, живее порядъчно, за разлика от другите улични котки, които са изгубили, каквато и да било наивност. Преминавайки през поредица от приключения и заблуди, в немалко абсурдната заключителна сцена, Grandma Hip-Hop най-накрая разбира собственото си безсмъртие, докато стои в обществен автобус, гледайки в очите на стара жена точно като себе си. Тази жена се оказва обаче също така и едно от въплъщенията на самия "баща на идеите" – ключов герой в изкуството на Рожин.

 

Grandfather Street Art[Дядо Стриит Арт] е продължителен "ритуал", както го описва художникът, който започва през 2013 г. и продължава до ден днешен. "Основният метод на изследване", продължава той, “чрез който се разкрива същността на човека, който влиза в паралелните светове на своя ум и целия художествен свят, е възможен единствено чрез практиката на шаманизма. Като шаман, аз бях избран от духа на Grandfather Street Art, но не съм единственият, тъй като сам не бих могъл да се справя. Това е диалог на равностойни начала със света на идеите и подсъзнанието, където няма прост отговор на въпроса за връзката между идеята за съзнание и съзнателността на идеите." Родена от една безумна мания на измислен от Рожин художник, който вижда във фаровете на колите и уличните лампи изгарящите очи на същество от друго измерение, което отчаяно се опитва да общува със нашия свят, през годините на този "ритуал" се превръща в начин да изпита до колко е възможно или не, точно да предаде преживяванията от един свят до този, в който се намира зрителят на изкуството. Експериментите придобиват формата на аудиокниги, представления, музикални събития и също така един изцяло нов език със собствена азбука. Шаманът и духът, разбира се, се променят по пътя, както се променя и тяхната мотивация.

 

В първия, по-мрачен от двата акта, в които е разделена първата соло изложба на Сергей Рожин в Галерия "ONE MONEV", отново се появява измисленият художник, който също така спокойно може да бъде и самият зрител. Той върви през полето на глухарчетата към фигура в полето, която всъщност се явява тази на дядото, който го наблюдава. Ето защо в този първи акт серия от три стъклени инсталации Глухарчета(2013-2018), които са еволюирали едновременно и са част отGrandfather Street Art, поемат водеща роля на сцената, докато съществото тихо наблюдава. Тук художникът третира понятието красота като намерен обект, за да анализира по-нататък нейната природа. Разчитайки на първичният инстинкт на хората, които най-често се запленяват от големи и грандиозни изображения, художникът запълва пространството на галерията с красиви сенки от цветя. Израствайки директно от пода към стените, техните големи деликатни форми отнемат вниманието от непосредствения им източник. Наситени и любопитни, очите в крайна сметка се преместват върху стъклените прозорци, издигащи се върху голи дървени палети пред полето на нарастващи сенки, и забелязват, че в същината си това са малки дупки от куршуми. Единствената намеса на Рожин в трите парчета стъкло, събрани от улиците на родния му град Екатеринбург, е да изрисува изображения на цветята около тях с бял маркер и да ги освети.

 

Вторият акт на изложбата, по-светъл в атмосферата си, разказва историята на едно пространство, която е едновременно олтар и затвор за художника. На централно място на тавана се спуска флаг с леко преобърнатия иконичен черен квадрат на Малéвич, вписан в бял кръг на червен фон. Озаглавена като "Свастиката на Малéвич" (2018 г.), тя е едновременно омаж, сегрегация на страховете от миналите художествени форми, които все още очакват да бъдат превъзмогнати, и призив към създаването на нови форми. Лаконичното изображение, подобно на лого, има силно въздействие в това, че използва познаваеми символи, които от една страна пренасят мощна историческа травма, а от друга - крайъгълен камък, на човешката мисъл в областта на изкуството. Значението остава в междинно състояние, и е неясно за нас коя страна на живописната повърхност се крие свободата. 

 

От едната страна на флага серия от портрети на музи са изобразени на улични банери, а самите те са мигрирали от първия акт. Нарисувани в черно на бял фон в стил графити, портретите изобразяват фигури на жени в улична среда, носещи главата на куче или птица. Наподобяващи привидения, те представят идеите, които са влезли в човешкия свят, но все още остават чуждоземци. Те обикалят улиците, сякаш в отговор на наивно заклинание, оставено от някой анонимен уличен художник по стените на града, оплаквайки се дълго време, че “те търсих навсякъде".

В свят, който изглежда няма ясни насоки за това как да “уловим” образите от чужди измерения, Рожин все пак се опитва да очертае като истински медиатор от своя вид, набор от почти библейски завети. Разиграно хумористично в духа на почти детска анимация между полицай и художник (също носещ стереотипната си "униформа"), така нареченото илюстрирано ръководство се развива върху поредица от плакати. На зрителя се дава набор от инструкции за това как правилно да се набие един художник, за да може, както се полага, да плати за наем, да излезе от депресия, да открие собствената си сексуална ориентация или да попречи на перформънс да се случи. В набора Рожин ни показва и една практическа хватка, за да се победи художникът в случай, че той се окаже Малéвич: кой знае, че може да ни послужи един ден.

 

 

 

                                                                                                                                                                                                              Снежана Кръстева

                                                                                                                                     /куратор в музея за съвременно изкуство “Гараж” , Москва/