Днес все по-трудно бихме могли да дефинираме същността на фотографията или да определим нейния характер. От XIX век насам, тя налага поддържането на визуален ред, който се предполага, че е универсален и същевременно неутрален.

​

“Дали фотографията е изкуство или не?”. Този въпрос, съпътства цялата й история, докато през 30-те години на XX век Валтер Бенямин трансформира въпроса в: “Дали фотографията не промени самата природа на изкуството?”

​

Съвременните информационни технологии и разпространението на изображения конструираха пространство, което вече не е географско, а пространство от свиващо се време. Това е магически реконструирана реалност, трансформирана в глобален изобразителен сценарий. Тази тотална визуалност, не само отстранява хегемонията на хилядолетната култура на текста, но и ,,забравя“ изначалния характер на изображението като ориентиращ постулат. Това води до амнезия, където самият живот се превръща във функция на изображенията - миналото се разкрива като неубедително, настоящето е определено от клишираната нормативност на понятията, а линеарността на историята се оказва размита между факти и фикции.

​

Технологичната среда променя не само изкуството, а трансформира пространството, променя съзнанието, усещанията и възприятията. Реалността се трансформира в илюзия за реалност, където изображенията поддържат илюзията за участие в случването - участие в постистория, постистина или постизкуство!? Това извежда на преден план въпросът за преосмисляне на събитията, т.е. излизане от илюзията за участие. Дали фотографията, която ни води до това състояние, сега би могла да ни предложи алтернатива на съвременността и излизане от средата, където всичко е възможно, където липсват норми, критерии и правила!?

​

Авторите в изложбата се стремят да отговорят на този въпрос, като ни показват едно ново интерпретиране на изображението. Това е изложба, в която със средствата на медията се преосмисля характера на самата идея за изкуство.

 

Произведенията в изложбата не са просто фотографски изображения. Те съдържат в себе си усещането за състояние на неопределеност, състояние на компресирано време и хипертрофирано пространство. Те са илюзорни, утопични и спекулативни, като същевременно носят желание за излизане от халюцинацията на съвременността и преосмисляне на съществуването. Визуалното изживяване е извън рамката на една истина, отвъд определената хронология на историята и отвъд субективността.

 

Съвременното изкуство със средствата на фотографията ни приканва към постоянни трансформации. Сега, фотографската среда се сблъсква, с това, което е отвъд нея: това, което отваря експериментални начини за възприемане и реагиране на неопределеността.

​

Работите включени в експозицията  ни показват, че за фотографията не всичко още е казано, а и не би могло бъде казано напълно. Единственото, в което може да сме сигурни е, че след фотографията, отново идва …фотографията.

​

Генади Гатев