top of page

Изложби 2022

kalin-invitation-new-dates.jpg

Калин Серапионов  I  За стените до мен 01.12-29.12.2022 г.   “За стените до мен” е видеоинсталация с перформативна реализация, изградена от кадри с множество непознати хора, които временно обитават конкретно пространство. Освен с телата си, някои присъстват там и с любима вещ, донесена от собствения им дом. В рамките на около час те контактуват по между си, но не с думи, а безмълвно. В основата на проекта е методът на семейните констелации. Индивидуалното ни поведение, чувствата и нагласите ни се разглеждат и осмислят в контекста на по- голямата група, тъй като всеки човек е част от дадено семейство и поема определени роли в тази структура. Пространството е Etage 8 – на осмия етаж в индустриална сграда, намираща се в покрайнините на София. Спецификата на конкретната архитектура (остъклено пространство на последния етаж), го превръща в нещо като отделена капсула в цялостната градска среда. Седейки в нея, човек има поглед от дистанция във всички посоки. Може да наблюдава жилищните квартали, индустриалните зони, планината, да анализира динамиката на града. Целта е това пространство да се обживее с присъствието на хора, без да говорят, под звуците от собствените си тела и тишината. ___ Филмът на Йоргос Лантимос “The lobster” ни пренася в дистопична среда, в която хората без интимен партньор са насила изпратени в специален хотел, в който имат 45 дни да си намерят такъв (партньор), а ако не успеят, биват превръщани в животно по техен избор. Под натиска на тази опасност, героите полагат всякакви усилия за вписване в рамката на приемливо обществено поведение, използвайки целия си арсенал от познания какво би било то, и, в крайна сметка, проваляйки се. Наративът проблематизира конвенциите за връзките между хората, уязвимостта на индивида в група, промяната. В проекта си, подобно на Лантимос, Калин Серапионов изгражда стерилна среда за социална комуникация, задавайки основни правила - без думи, и една единствена цел - общуване. В процеса на адаптация към необичайната обстановка, на повърхността изплуват първичните човешки инстинкти и форми на обмен, в ежедневието обикновено потиснати от стремежа ни към продуктивност. Участниците, привидно ограничени от забраната за вербална комуникация, изглеждат по-скоро освободени от нея - те се отдават на интровертни занимания - игра, съзерцание, сън. Извън риска да бъде превърнат в омар или пони (или да претърпи каквито и да е трайни негативни последствия), индивидът получава възможността да потребява времето, пространството, своето тяло дори, изключително спрямо личните си желания. С напредване на времето, участниците пристъпват и към социални занимания, но те отново са деликатни, неинвазивни. Безмълвни, участниците се обръщат (наново) към тялото като основна медия на изразяване. Наблюдаваме как в някои случаи, надградено от неизменните протези на технологията, то участва в нови ритуали на конструиране на близост - такива на съвременните киборги. Поянкога, тялото е самодостатъчно, то търси повърхности, тъкани, а друг път - други тела. В синхрон с пропукването на капиталистическата идеология, поведението на участниците е може би симптоматично за нуждата на съвременния човек от покой и преосмисляне на идеала ни за пълноценен живот. _ Кредити: DoP (оператор) Тилман Рьодигер Оператор steadicam Борислав Белберов Първи асистент Ева Петрунова Асистент steadicam Ваня Иванова Гафер – Димитър Йорданов Монтаж Калин Серапионов Звук Георги Атанасов Видео техника, инсталация и озвучаване Димитър Апостолов, Кирил Янев, студио Балканджи Специални благодарности на Елена Антонова, Георги Николов, Magic Shop, Орлин Руевски, Момчил Ташев. / С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма  “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”.

Напоследък напред Живопис Милко Павлов 18/10 - 22/11/2022 Живописта на Милко Павлов сякаш е формирана във време преди езика, преди началото на човешката история дори, в което земя и небе не са претърпели отделянето си едно от друго -  раздяла, която ще позволи създаването на света, но и ще отвори вечна пропаст между тях и невъзможност за постигане на цялост. Пейзажите на неговите мазки създават пространство, което бихме могли да определим като свят, но не и като реалност. Реалността е пълна с понятия, тя е дефинирана през езика, структурирана, анализирана, продукт на егото и неговото осъзнаване; реалността е човешкият опит и култура, вторичното и втвърдено вече тяло, разбрало за своята голота и така за своята смъртност, конструирало оси и напречни линии, по които да върви на пръсти и да се ориентира. Светът е течната и чиста материя, тъканта на абсолюта.  Реалността е функция на човешкото, светът - плод на божествения логос. В серия от широкоформатни платна, художникът проектира места, които биха могли да напомнят за планински пейзажи, скалисти брегове, космос. Формирани чрез интуитивно използване на цветове (интнуитивно, защото интуицията е продукт на подсъзнанието, а колористите, както се самоопределя Милко Павлов, генерално разчитат повече на своя усет, отколкото на рационализацията, проявяваща се в линията, да речем), картините сякаш се появяват чрез манифестиране на интегралния спомен за небесното/света на идеите, заложен в нашата колективна памет. Живописта на Милко Павлов като че ли решава задачата на езика, непрестанно търпящ провал в опита си да изкаже абсолюта, да достигне истинното познание. В серията “Напоследък напред” Милко Павлов ситуира своята живопис в едно друго време, което предстои да бъде достигнато. Творбите са “датирани” в години, ненастъпили за нас - 2109, 2099 и тн (спрямо конвенционалното четене на времето - линеарно, Християнско, 2022 г.). Така, в абстрактните пейзажи на автора времето е обезвластено, подобно на Райската градина, в която човекът не познава неговото неуморимо действие, там, където битието още е цялостно. В този смисъл, живописта му винаги остава някак недостижима - тя е тук, присъства, но препраща към някъде другаде, напомняйки ни за онова място, в което искаме да се завърнем. В белия куб на галерийното пространтво, само по себе си своеобразен храм, който трябва да откъсне посетителя от света на жизнено необходимото и практически полезното, изложбата на Милко Павлов надмогва реалността на материята, в която се намираме. Картините с масло върху платно са мост към света на невидимото - тяхната медия - проводник към неизказаното. С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма  “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”. текст: Бояна Джикова

vikenti-facebook-event-cover.jpg

Онзи момент, в който койотът пада от скала Самостоятелна изложба на Викенти Комитски 17.08 -15.10.2022 г.  Времето на Койота реферира към онзи момент в анимационните филми, в който героят преминава ръба на пропаст, но започва да пада едва когато осъзнае, че се намира във въздуха. "Онзи момент, в който койотът пада от скала" на Викенти Комитски ни пренася в пейзаж след края на времето, в който природа и артефакти на индустрията търпят непрекъсната метаморфоза. Серята от скулптури и асамблажи е изградена от природни елементи, намерени материали и скрап. Изложбата чертае няколко основни оси на конфликт - природа, култура и антиприрода, първично и производно, естествено и създадено от човека. Залогът на последното е собственото ни изчезване, но и паниката от загубата на изначалната ни "надареност" със смисъл. В основата на наратива е желанието на човека да надмогне и подчини природата, да превземе нейните демиургски функции и да я замести окончателно в ролята и на божество (мъртвото, знаем, божество). В стремежа си към растеж, той изхвърля всичко ненужно и вече непотребно. Изтласкана от своя хабитат, природата се е превърнала в дух. Носи се във въздуха и търси тяло, което да насели, намира го в металните конструкции, отломките на механиката. Те от своя страна, прекарали столетия в това да я уподобяват, рано или късно стават нея, или поне версии на нея. Всъщност, именно в етапа на тяхната разруха, предметите, които конвенционално възприемаме като относително неефимерни, се доближават до органичната материя, чието основно свойство е тленност, линеарно движение на битие-към-смърт. Визуалният език на произведенията е амалгама от две архитектурни полета: това на природата и това на човешката визия за функционалност (която често използва природните структури за модел на своите собствени), сливайки се в една обща тъкан, система от органи. Обектите на природата - кости, рога, реликви на моментума, в който са служели на живота, се озовават на една плоскост с отломки на машини и предмети за конструиране на ежедневието. Творбите на Викенти Комитски оформят нова затворена градина, такава, в която няма нищо живо. Неживата материя обаче не преминава към етап на разлагане и разпад (защото това, което никога не е било живо, няма как да бъде мъртво). Обратното, тя търпи необуздани трансформации към своето собствено пресъздаване и обновление, ставане на друга, сякаш преодолявайки изначалната обреченост на творението, понасящо силите на външната среда. Градината няма нужда от почва, организмите и притежават собствени синтетични корени и артерии. Под слънцето на новото време, обитателите и невротично отразяват неговата светлина, зениците се свиват болезнено, подсещайки ни, че нещо не е наред, че това слънце е друго. Тази градина на природа и индустрия е такава, от която човекът няма да бъде изгонен, но е и обречен да живее във.

300820337_7735700043167302_4313791285417247408_n.jpg

(Пан)Оптика на Мисълта Самостоятелна изложба на Йона Пеловска (Да Зайн)  25.08 -09.09.2022 г.  “(Пан)Оптика на мисълта“ е изложбен проект, съчетаващ две трансмедийни инсталации, които изследват фенменологията и митологията на кинематографичните технологии. Те споделят специално създаден формат за съпоставяне на активирани от зрителското движение лентикулярни анимации с видеопрожекции, които проблематизират обичайната фиксирана позиция на зрителя. Този формат поставя под съмнение връзката между въплъщението и технологията, като приканва зрителя да изживее контраста между физическия арест на едноканалните филмови/видео прожекции и активираното от зрителското движение изображение на холографната среда. В традицията на идеите на Маклуън за медийните формати като семантични проводници, “(Пан)Оптика на мисълта“ активира значенията, вградени в конкретни медиини рамки, извеждащи на преден план начини, чрез които медиите рамкират мисълта. Всяка от двете поредици разгръща въпроса медии-тяло-ум според своя специфичен тематичен и естетически фокус. Докато “Очите, които спират влака“ разчита на аналогови техники, за да подтикне към медитация върху изживяването възприятие-мисъл, филтрирано през кино-технологиите, “(Пан)Оптика на любовта“ изследва проблемите на дигиталното изкуство като медийни пукнатини, през които се просмукват древни митологии за зрението като знание и се пречупват през съвременното техно-човешко рамкиране. Зрителят е потопен в среда, която нарушава приемствеността и измества очакванията, за да провокира нови алхимични реакции между въплъщение и смисъл. Как сънуваме реалностите? От древноегипетски лабиринти и ранни кино огледала до постиндустриални технологии, “(Пан)Оптика на мисълта“ кани зрителя да срещне един познаваем свят в пресечната точка на колективно сънуване, лична реалност и безлична технология. Очите, които спират влаковете Моменти от живота, изживени, пропуснати, запомнени и забравени, видени през прозореца на движещ се влак. Поглед върху мисълта и визията, разиграващи филма на живота – очите, гледащи през прозорец. Инсталацията се състои от шест осветени лентикулярни панела в диалог с екрани излъчващи оригиналната видео поредица, от която като по този начин образуват нещо като влак коридор от „прозорци“ към движещ се пейзаж. Лентикулярните анимации се активират от движението/гледната точка на зрителя, докато видеата текат независимо от позицията на зрителя, поставяйки под въпрос кинематографичното време и връзката му с физическото движение, разиграно чрез две различни медии. Изследвайки различни медиирани преживявания на една видео поредица, инсталацията поставя под въпрос феноменалната връзка между зрител и движещо се изображение, лежаща в основата на първичността на субективния поглед. С това проектът реанимира очарованието на ранното кино от движещия се влак като метафора на техно-оживяващото изображение. Лентикулярните отпечатъци и видеата са съпоставени с късометражен филм. Докато коридорът от видео и лентикулярни „прозорци“ приканва зрителя да изследва времето на анимацията чрез физическо движение, видео прожекцията, с бърз монтаж на откъси от визуализирана мисъл прекъсващи кадрите на непрекъснато движещия се влак, арестува зрителя, изисквайки неговото нераздвоено внимание. Инсталацията е медитация върху темпоралностите на възприятието и мисълта - начинът, по който мисловните откъси пресичат възприятието. Движещият се влак => време-мисъл => движещото се изображение. Началото на киното: „Пристигане на влак в Ла Сиотат” на братя Люмиер погледнато от позицията на пътника. Изтичане на времето, видяно през ушите на Джон Кейдж “Вакханал” - звукът на живота, динамичен и хаотичен, тласъкът на времето, обратимо и възпроизводимо до смърт. Инсталацията изследва живите и въображаеми модалности на кинематографичните медии и начините, по които те се конкурират с нашата най-интимна връзка със света, ума. (Пан)Оптика на любовта (Пан)Оптика на любовта е техно-шаманско изследване на виждането като любов. От технологията до митологията на визията, този проект събира значения, за да преосмисли как зрението асамблира визуалната реалност. Изхождайки от древни прозрения и практики на сънуване, проектът мобилизира електрическата сила на новите технологии, за да възкреси произведението на изкуството като чудодеен жест, който отваря поглед към неизвестното. “(Пан)Оптика на любовта” е поема за визията като прозорец към невидимото. Интерполирайки традиционни представи за всевиждащ Бог с шпиониращия потенциал на съвременните цифрови технологии, работата изследва въпроси на неприкосновеността на личния живот, тайната, знанието и откровението, проследявайки как страхът от технологиите като паноптичен наблюдател може да се трансформира в любящо общение с технологично невъзможното. „(Пан)Оптика на любовта” е разширена кино поредица - нелинейни аудио-визуално-текстови физически и дигитални сегменти (хипер)свързани помежду си съставляват това, което наричам кинематографична книга - използваща потенциала на дигиталните платформи за нелинеен интерактивен монтаж. Избрани визуални компоненти са разработени като лентикулярни отпечатъци – аналогов печат, който прави възможен анимационен ефект, активиран от позицията на зрителя, за да го постави в пряк диалог с еманациите на произведението. Очите на небесните светила, древноегипетските божествени същности Ра и Тот наблюдават наблюдателя, докато седалището на истинското зрение като творческо начало, сърцето, тупти в неразривна връзка със сънувания си двойник, активирани от вниманието на зрителя.

Трансатлантически Арт Дискурс Брет Еберхардт Антъни Фишър Брайън МакФарлейн  Елена Петева Сузан Шиърсън Свилен Стефанов 01.07 - 30.07.2022 Тази американско-българска изложба представя шест автори, всеки със специфична визия и глас, в дискурс за преживяването и рефлексията на момента „сега“. Богато разнообразие на визуални езици – фигуративност, абстракция, метафора и инвенция – се събират в изложбата на живопис и рисунка. Съвременни индивидуални, социални и глобални състояния приемат различни форми, пречупени през погледа на всеки автор и приканват зрителя да влезе в междукултурен разговор за това, което наричаме “сега”. Този обменен изложбен проект се развива от години. Първата част беше изложбата на четири съвременни български автори в галерия „Лакония“ в Бостън през 2017 г. В тази втора изложба ONE+ Gallery създава форум за творчески дискурс на четиримата автори от Съединените Щати и двамата куратори.  Елена Петева, доцент, Факултет по Изкуство и Дизайн на Университета на Масачузетс Дартмът Свилен Стефнов, професор и заместник ректор на Национална Художествена Академия София

NEVER ROBERTA Изложба живопис Текла Алексиева и Искра Благоева 01.06 - 25.06.2022 Изложбата NEVER ROBERTA представя две художнички – Текла Алексиева и Искра Благоева. Всяка една от тях принадлежи на различно поколение, възрастовата разлика между двете не е малка, познати са на различен тип аудитория, работили са в различен социо-културен контекст. Текла Алексиева е известна преди всичко с илюстрациите си за корици на поредицата научнофантастична литература Галактика. Искра Благоева е особено популярна сред по-младата публика и е художник с ярко присъствие в българското съвременно изкуство. Срещата между живописта на двете е среща на две различни поколения, на две епохи. Но това не е случайна среща. Мрежа от невидими нишки свързва творчеството на двете авторки, сближава техния художествен език. На пръв поглед обединяващо е отношението и на двете към действителността и пресъздаването на тази действителност в произведенията. Един приковаващ вниманието реализъм присъства ясно в живописта и на двете. Той има различни измерения. Понякога е само въпрос на обемно-пластично изграждане. Друг път става дума за неочаквани елементи от ежедневието и заобикалящия ни свят, грижливо подбрани, композирани и пресъздадени с огромно внимание към детайла. Съчетаването на живописта на двете авторки в една изложба дава възможност за интересни съпоставки, разкрива общи посоки. Именно в съпоставката изкуството на Искра изпъква толкова класицизиращо, а това на Текла звучи толкова съвременно. Очертават се теми и образи вълнували и двете: автопортретът, фаталната жена, котката, ежедневието... Изложбата включва творби, създадени по различен повод, творби, зад всяка една от които стои отделна история. Някои от произведенията са напълно непознати, други са участвали в множество изложби. Една картина, а именно „Юдит“, Искра Благоева рисува специално за настоящия проект. Това произведние събира в себе си най-доброто от стила на художничката, очертава широкия периметър от теми, които я интересуват – предствата за собствения образ, библейските референции, насилието, доминацията, ролите в обществото и интериора в стил „Нова предметност“. Тази „Нова предметност“ се появява отчетливо и в творчеството на Текла Алексиева. Произведенията „Рейс“ (1989) е създадено на прехода при смяната на два обществено-политически строя, маркира промени, настъпващи в живота и, погледната днес, след около 30 години от създаването, тази творба продължава да вълнува съссъвременното звучене на своя художествен език, припомня, че всичко ново е добре забравено старо. Стилът и на двете авторки, всяка една от тях с изявена индивидуалност, прелива в изложбата от фотореализъм при представянето на ежедневието, събрано на една задна седалка в творбата на Текла, към една трансцеденталност в студената карнация на фигурите при Искра. Вярвам, че съпоставката между художници от различни поколения и представянето им в обща изложба дава посока за интересни размишления. Настоящият проект напомня, че махалото на стремежа за пресъздаване на действителността равномерно се люлее, отмервайки преходи и поколения. д-р Любен Домозетски, куратор