Напоследък напред

ЖивописМилко Павлов

18/10 - 22/11/2022

Живописта на Милко Павлов сякаш е формирана във време преди езика, преди началото на човешката история дори, в което земя и небе не са претърпели отделянето си едно от друго -  раздяла, която ще позволи създаването на света, но и ще отвори вечна пропаст между тях и невъзможност за постигане на цялост.

 

Пейзажите на неговите мазки създават пространство, което бихме могли да определим като свят, но не и като реалност. Реалността е пълна с понятия, тя е дефинирана през езика, структурирана, анализирана, продукт на егото и неговото осъзнаване; реалността е човешкият опит и култура, вторичното и втвърдено вече тяло, разбрало за своята голота и така за своята смъртност, конструирало оси и напречни линии, по които да върви на пръсти и да се ориентира. Светът е течната и чиста материя, тъканта на абсолюта. 

Реалността е функция на човешкото, светът - плод на божествения логос.

 

В серия от широкоформатни платна, художникът проектира места, които биха могли да напомнят за планински пейзажи, скалисти брегове, космос. Формирани чрез интуитивно използване на цветове (интнуитивно, защото интуицията е продукт на подсъзнанието, а колористите, както се самоопределя Милко Павлов, генерално разчитат повече на своя усет, отколкото на рационализацията, проявяваща се в линията, да речем), картините сякаш се появяват чрез манифестиране на интегралния спомен за небесното/света на идеите, заложен в нашата колективна памет. Живописта на Милко Павлов като че ли решава задачата на езика, непрестанно търпящ провал в опита си да изкаже абсолюта, да достигне истинното познание.

 

В серията “Напоследък напред” Милко Павлов ситуира своята живопис в едно друго време, което предстои да бъде достигнато. Творбите са “датирани” в години, ненастъпили за нас - 2109, 2099 и тн (спрямо конвенционалното четене на времето - линеарно, Християнско, 2022 г.). Така, в абстрактните пейзажи на автора времето е обезвластено, подобно на Райската градина, в която човекът не познава неговото неуморимо действие, там, където битието още е цялостно. В този смисъл, живописта му винаги остава някак недостижима - тя е тук, присъства, но препраща към някъде другаде, напомняйки ни за онова място, в което искаме да се завърнем. В белия куб на галерийното пространтво, само по себе си своеобразен храм, който трябва да откъсне посетителя от света на жизнено необходимото и практически полезното, изложбата на Милко Павлов надмогва реалността на материята, в която се намираме. Картините с масло върху платно са мост към света на невидимото - тяхната медия - проводник към неизказаното.

 

С подкрепата на Национален Фонд “Култура” по програма  “Едногодишен Грант 2021 “ и “Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”.

текст: Бояна Джикова

​